Дневникът на (НЕ!)беладжията - 8

Нямам търпение, щом са очите ми

час преди съмване в тъмното взрени.

Вадя портрета във дрешника скрит и

вглеждам се в ириси светло зелени,

сякаш откритие аз ще направя.

После в мечти се унасям, но става

време да скачам, че ще закъснея.

Пред огледалото вече се смея

като детенце, подарък получило.

Още не зная какво ще се случи,

но предусещам аз, че изненада

днес ще направя на Таня. Награда

моя ще бъде лицето ѝ смаяно.

Тръгвам, от мисли красиви замаян,

и неусетно съм вече пристигнал.

А срещу мене, ръката си вдигнала,

маха ми Таничка аз да побързам.

- Нося ти нещо! - подаръче вързано

и опаковано като съкровище

слага в ръката ми. Смаян съм още,

а и какво е - остава си тайна.

Таня ме гледа с очи всеотдайни,

сякаш готова е да ми подскаже.

Стига ми погледа неин и даже

е без значение скритото вътре.

Цветна въздишка със обич откъртил,

пъхам подаръка в джоба си вътрешен.

Ясен звънец известява, че свършило

е междучасие. Почва часът ни.

Двете сърца, от любов разлюляни,

(длъжни са!) - ритъма свой усмиряват.

Там, пред дъската урок преподават,

но съм през девет земи във десетата,

а пък душата ми като комета

въздуха с ярък знак е осветила.

Таня успяла е някак и, скрила

свойто вълнение, съсредоточено

слуша урока. Вратлето източено

точно това че пред мен подтвърждава

знам и открито ѝ се наслаждавам.

Днес часовете ни са намалени.

Бързо минават те. Ощастливени,

всички изхвърчат от класната стая.

Има ли планове Таня - не зная.

Искам да видя какво ли е скрила

в тази кутийка и с обич увила.

Вдигам нагоре с усмивка капачето.

Вече видях го..! Готов да заплача,

стискам едно сърчице посребрено.

- Тъй ще съм с теб и когато от мене

отдалечиш се или пък пътуваш! -

казва ми тя. (Аз навярно сънувам!)

Благодаря неуспял да ѝ кажа,

чакам мига подходящ, да покажа

мойта рисунка - портрета на Таня.

Той във дома ми, обаче, остана.

Мислих си свит на руло да го сложа

в моята раница, но предположих,

че ще го смачкам,  а там на статива

ще е прекрасно и тя да го види.

Ето, поканих я вече. - У вас ли? -

пита смутена, но тръпне от щастие

мойто момиче, невярващо даже.

- Може и майка ти нещо да каже...

- Тя е във вкъщи и ще се зарадва.

Аз обяснение няма да давам!

Каня момичето мое в дома си.

Тръгваме! Или да чакам въпроси?

Чувствам, че трудничко се съгласява.

- Имам подарък и аз да ти давам! -

важния довод пред нея разкривам.

След изненадата, тя е щастлива.

Мама, видяла ни двама, излиза

уж да прибира на Митето ризите

и от терасата вече ни маха.

Май и комшиите бързо видяха

аз, че с момиче във вкъщи прибирам се.

Чувствам смутен че съм и че нервирам се,

но на вратата посреща ни мама.

- Митето чаках, но ето ви двама! -

тя с неподправена радост прегръща ни.

Даже към Таня е погледът същия,

с който момчето си среща на прага.

- Сигурно гладни сте! Масата слагам! -

припка щастлива тя и подмладена.

Таня смутено пристъпва след мене

и, запознали се с майка ми вече,

чувам, че "Хубаво име!" тя рече.

Вадя статива. Покрит е със кърпа

Много внимателно аз я издърпвам

и пред портрета си Таня застава.

- Митко, рисувал си мен!? - засиява

като при изгрев на слънце момичето,

а от очите издайно се стичат

радостни сълзи, почти маргаритови.

Аз я прегръщам и сякаш съм пристана

търсен и вече открит от девойката.

Тези щастливи сълзи стават спойката

нужна, когато обича сърцето ти.

Хванал съм, пламнал от чувства, ръцете ѝ,

ала от кухнята мама провиква се:

- Аз съм готова с обяда! Измийте се

и да похапнем, че вече е време!

Таня опитва се да се съвземе

и да прикрие, че е развълнувана.

Но не успява, това е безумно

и не остава видяно от мама.

- Много сте сладки! - прошепва тя само.

Следва:......