До живот

Вече свикнах да не мога нищо,

свикнах да съм като роб.

И от хората не виждах смисъл,

бавно изкопавах своя гроб.

Не вървях като останалите,

а пълзях по мрачния си път.

И крещах без глас на всички хора 

в опит те да замълчат.

Виждал ли съм аз любов?

Угасна тя, когато си замина моята любима.

Радост имаше ли в мене?

Със самотните години тя загина.

Нямах срам, вече писна ми от мен самия.

Нека бъда роб до края, нека в гроба да изгния!