Сама бродя сред мрака,
неонов лъч ме попари.
Защо Смъртта неотлъчно
с любовна мъка изгаря?
Защо очите Й нежни
изпъстрени биват с Любов?
Толкова пъклища срещнах,
но отново коленича пред бог.
Броя книжните сълзи,
невидими махат изрично.
Защо ли Плутон ги редува
със песни толкоз комични?
Роман фантастичен ли бях –
сън със най-желания сюжет?
Или стенещ ескиз в полумрак
препрочитан ден подир ден?
Уви, не стоях сред любимите книги.
Захвърлена в самотната стая,
лежах си и тихо примигвах –
гледах очите, които желаех.
Сама бродех сред мрака –
черно платно за рисуване.
Звездите в думи ги ваех,
а платното от тях се страхуваше.
И ето вече познавах се дълго.
Узнах и тайната на Любовта.
Ако тя не се върнеше бързо
щях да прегърна Смъртта!
© Княгиня Нощ All rights reserved.