До моя син
Не се сърди, че рядко идвам вече,
при тебе с мъката да поседя.
С годините ми става по-далече.
Пред снимката ти слагам аз цветя.
Тя, снимката и да я няма, сине,
сърцето ми за тебе все боли.
Понякога уж малко ми помине
и после пак започва да вали…
Опитвам се да почна отначало,
но няма време вече за това.
А и да имаше пак щях да бъда цяла,
до тебе, сине, все тъй с обичта.
Онази обич, дето с тебе двама
не ни напускаше дори за миг.
До края, мили, ще те чака мама –
ту мълчаливо, ту със тъжен вик.
И ми се иска да си на планета
с онази роза – нежна със бодли.
Поглеждам вечер късно към небето
и търся принца на Екзюпери…
© Ани Иванова All rights reserved.
