До смъртта и после пак
Дъждът проплаква тихо, сивоок,
денят ми тропва с крак – дете сърдито,
една любов с почти изтекъл срок,
подгизнала и мърлява се скита.
Под стряхата увисва тъжен стих,
рефренът му промрънкват ветровете.
Нехайността отдавна ви простих,
о, ветри мои, буря призовете!
Та пак да грейне като нов и чист,
на мъката ми – покривът да блесне,
небето да е синият ми лист,
а писането... То поне е лесно.
Да легне спомен вън, на моя праг,
понякога среднощно да ме буди,
защото до смъртта и после пак,
обичат и поети, а и луди.
И затова върти се този свят
и все възкръсва нов с любов, и жажда,
на себе си щом смогнат да простят
поетите – прекрасен стих се ражда.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
