Дъждът във клоните гърми
и мисълта ни се панира,
преди да тръгнем с теб сами
от Бунарджика до баира.

Дъждът си пръска гордостта,
но въпреки това се бори –
да пусне коренче в пръстта
додето с птиците говори.

Дъждът, повярвай ми, ще бди
над нашата любов греховна.
И може би – ще победи
дори заблудата вековна.

Че там, където мисълта
за утрешната смърт е близка.
Животът кляка пред смъртта.
И къса бялата си ризка.

Додето всичко стане мит
и нищо повече от маска,
да плаши всеки индивид.
И само гаргите да стряска.