Догоря ли ледът или пламъкът тяло извива,
в причудлива приумица смътна източва снага.
Отстрани не изглежда самотна свистящата крива,
пропълзява догоре по тъмната стара стена.
Заиграна се вие отново, топи се фитилът,
равномерните меки извивки приканват съня.
Тишина и покой с приглушения пукот постилат,
хаосът се предава и глъчката вън изтъня.
Топлината на мъжка прегръдка разтваря вселени,
неугаснали кратери пушат и жарки димят.
Всепоглъщаща лава се стича по пазви зелени,
брегове отесняват, размирни морета кипят.