Такъв съм се родил, чувствителен и мил,
силно в теб се влюбих, после се изгубих,
мракът ме притегли, погълнат от мъгли,
не теб, а болка аз погалих, после едва не се удавих.

За тебе много сбърках, живота си обърках,
всичко, което дадох, сърцето си продадох,
грешка бе, съзнавам, късно е да съжалявам,
продължавам да те споменавам, но край, аз утре заминавам.

Там далеч от теб, където и да е,
нова любов да открия най-добре ще е,
защото имам нужда от нечии топли ръце,
да излекуват раната от моето сърце.

Мога да те обичам,
докато последната капчица кръв от сърцето ми не падне,
може би ще бъда с друга,
докато за теб се спуска нова и нова сълза по моето лице.

(Когато някой ни нарани, ние съжаляваме, че сме им подарили любов. А не трябва, защото трябва да помним хубавите моменти, прекарани заедно. Истинската обич и любов = прошка. Единствено не приемам това "да не знаеш какво искаш", тогава няма любов...)