Докрай неизживяно
Докрай неизживяно
Защо сега, когато безутешната,
спасих се с мъдростта на самотата си
и вместо с обич, стоплих се с надеждата
на минали и бъдни свои радости,
безшумно ти роди се между дните ми,
превърнал се във мое отражение?
Не ща любов! Сълзите ми, попитай ги -
косите, посивели от безвремие.
Аз дишам и усмихвам се заучено,
съвсем като наистина (старая се).
В душата нейде вият нощни кучета,
мъгли обвиват в мене светофарите,
та пътя си не виждам и разплакана,
когато вечер тъмнина обгръща ме,
съзнавам, че и днес не съм дочакала
моментът на щастливото завръщане.
Не се мъчи! Бъди ми като розата,
и вятъра, завесите пронизал ми.
Тогава нейде, може би зад грозното,
и устните до лудост нощем гризани,
зад мъчното, и черното, и страшното,
и сълзите, по-чисти от Разпятие,
по улицата, тясна и запрашена,
където цвят последен днес разтваря се,
със сетен дъх, заслушана в словата ти,
спокойно ще се пусна в необятното.
Вземи света за миг от рамената ми,
за сметка на докрай неизживяното...
© Яна All rights reserved.
