Друга обич
ДРУГА ОБИЧ
По нишката на спомена полека
назад ме води бавно и незримо
през пролети, през есени, през зими
една опазена у мен пътека.
Тя спира пред началото – жарава,
стопила делничния скреж нетраен,
когато бе палат таван под наем
и беше пух дори пръстта корава.
По нея стигам до едно момиче,
готово да прости вината тежка
на младите ми грехове и грешки
с едно всепобеждаващо “Обичам!”.
От тази обич беше жарко даже
в смразяващите зими на гнева ни:
от тях дори и спомен не остана,
защото бдеше обичта на стража.
Но някак бързо, странешком по пътя,
подобно сипей, устремен по склона,
подобно вятър в оголели клони,
подобно мокър ствол в поток размътен
отмина младият ни ден до пладне
и ни остави – уж непроменени,
уж все тъй аз до теб и ти до мене,
но по-заситени, по-малко жадни
за дума, за любов, за ласка даже...
Жаравата отдавна само тлее,
но няма нужда да скърбим за нея,
защото кой би се решил да каже,
че ти не си предишното момиче,
защото са големи синовете
и твоят кичур от среброто свети,
или че аз по-малко те обичам...
Днес обичта ми просто е различна
- не тъй изгаряща, но по-дълбока,
защото е дошъл навярно срокът
да преосмисля всичко свое, лично,
и да открия – май без изненада –
че личното у мен го няма вече
или е просто там, назад, далече,
в ония дни, когато бяхме млади.
А туй, което в шепите остава,
е сплав от мен, от теб, от синовете,
и само то едничко още свети -
следа от някогашната жарава.
И знам, че още дни ще се оттичат,
защото пладне и сега преваля,
а там, сред сумрака на моя залез,
ще казвам друго някакво “Обичам!”.
Но вярвам, че дори безкрайно стари,
в последната си зима побелели,
ако останем с тебе оцелели,
една любов под пепелта ще пари...
© Валентин Чернев All rights reserved.
