Другата страна на времето
Всяка есен те пиша
по небето със клони -
оголели от минало
и очакващи - пролет.
Все без име оставаш -
от страха - да се случиш.
Ако само прошепна
тези няколко букви
ще се спъна в дъха ти,
ще изпусна бакъра,
в който нощем събирам
на очите - солта си.
Но понякога - странно -
като Днес те живея,
сякаш Утре го няма...
Зашлевих го със Време.
И дано да се сбъдне,
и да бъде дъждовно,
за да имам причина
да целувам отново,
да се крия в дланта ти
още миг да те гледам...
И от тук все нататък
те дописвам със трепет.
И не искам да помня,
и коя съм - да зная...
Тази нежност ми стига.
Като прошка във храма.
© Радостина Марчева All rights reserved.
