Душа
Крадеш ме като просяк в утрото ни бяло.
Напиваш се от любовта ми до несвяст.
И взимаш дланите ми със нехайство,
изстрадали от лудата ти власт.
Като магия песента ти ме опива.
В окови стене опорочената ми страст.
И в песен, но без думи тя ти шепне
за обич тъй потребна, от която ме е страх.
И колко много ти от мен ще вземеш?
Душа разпъната от тебе ще кърви.
Ще можеш ли на тръгване без жал
да се надсмееш, когато ще ми казваш:
"Моля те, прости!"
С очи, изплакали тъгата.
Отавил спомена за името си върху кръст,
аз твоето утре няма да ти взема.
Ще съм погребала лика ти в обичлива пръст.
Таня Кирилова
© Таня Кирилова All rights reserved.
