Душата ми е лято
на парчета. Тъмносини.
И засвети, засвети пред мене денят,
пак възкръснал. От свойто минало.
Непокорни лъчи изрисуваха пак
по прозорците свойте усмивки
и забравени пъпки на летни цветя,
вътре в мен се разлистиха.
Като птица намерила свойто небе
се понесох нейде далече,
и дъгата, дъгата в безброй цветове,
оцвети ме. И бях многоцветна.
Като струна, погалена с нежно перо,
зазвънях. И докосна ме вятър.
И така, неусетно, сред таз синева,
се превърна душата ми в лято.
© Эоя Михова All rights reserved.
