Душата очаква...
Щом празникът в спомен далечен остане
и в вази цветята заплачат,
щом вляво трепти все така самотата...
усмивка със сълзи изтрива палячото.
Очи щом притвори с клепачи крещящи,
че дръзнал е някой мечти да открадне,
а слънцето здрачът прикрил е със плаща си,
усеща как трудно Любов да се сбъдне:
в сърцето - преперещо в хладните нощи,
в леглото му - зъзнещо в мрака...
Горещата чаша от студ ще се пръсне,
догаря цигарата... Някого чака!
И дрехите в скрина проскърцват виновно,
че никой тъй дълго не ги е приглаждал,
готови със обич не ги е окачвал
за идния славен, очакван спектакъл.
Трамплинът тревожно седи в тъмнината,
носът зачервен е захвърлен в шкафа,
душата... Душата във ъгъла прашен
очаква. Дали Любовта ще дочака!?
© Петя Кръстева All rights reserved.
