Две цигулки в ре минор
ДВЕ ЦИГУЛКИ В РЕ МИНОР
Цигулково наситен е въздухът във стаята
и бахово настъпвам към отвъдното.
Смехът на истеричка разхвърля ме из ъглите.
в леглото ми се мята възбудено разпътното.
Страхувам се от някакво безсмъртие.
И щом целуна мъртвото доверие
на вчерашно разцъфнала метличина.
И щом потъна в бясно намерение,
че там луната в синьо е облечена.
И щом изкашлям лепкаво съмнение
на тайната му дълго неизречена.
И щом ще ставам тъкмо аз творение,
дано намеря друго измерение,
пред тялото ми с порив коленичило.
Но може би говоря твърде много
и сигурно съм твърде ниска,
за да видя слънцето.
И може би ще дойде много скоро
едно невярвано, нечакано смирение.
На рамото ми има лястовица
И ако мръдна ще си тръгне с извинение.
© Ива Койчева All rights reserved.
