Дядо от Златица
Тръгнал дядо от Златица,
па загубил … баба Гица.
Тука баба, баба там
и разпитвал срам, не срам,
Лиса, Вълчо, Мечо, Шаро …
па провиквал се: „Ей, старооо …,
бабо ако чуиш обади са …“
Разтревожила се Кума Лиса,
Мечо изръмжал, Вълчан настръхнал,
Шаро в лапите муцуна пъхнал …
„Ще я търсиме!“ решили всички
и животни, и риби, и птички.
Минало време, дядо сам заживял
и буден я чакал, ни пиел, ни ял.
Веднъж на прозореца кацнало то,
от бабата вести, от баба писмо:
„Здрасти дедо! Аз съм си арна,
морски поздрав, чак от Каварна.
Всичко са почна гат` цървуля изтървах,
слезнах да го зема и та не видях.
Юрнах, да та диря на шир и надлъж,
морна найдох истинскио мъж.
Днес он Кочо е моата опора,
на галеньо му каят:
„Саботьора, Зора, Сутиньора“
и другие прекори де ги не помна,
а с тебе край – дотук бе лебовта ни вековна …
Знай, Кочо ми маана очилата …
От него научих що е тва нация,
че сме живели в демокрация,
на ко викат стагнация, дефлорация и други,
за които тоже немаш заслуги.
Ма тъй не ще да ма разбиреш,
та ша ти обясна нагледно:
Значи, с тебе де, живехме бедно,
в стагнация.
Кочо ма отвори за свето,
анджък дифлорация.
И хоп ти сам, аз с него …
бърже фащаш – приватизация.
А сиа и ква` пазарна икономика въртиме,
ум да ти зайде … Е, айде прости ме.
Ша ти пиша сигур` пак
или ша ти прата фак …
Твоя бифша: Гица (жартиера)“
Плесна дядо от Златица,
па намери друга Гица …
с тавана пенсия, къща и кола,
с палави внучета, грижовни деца.
И заживял щастливо с ней,
та от радост чак и мен сърце ми пей …
Не знам защо си го пропуснала... Но на бабата, от загубата май й се е отворил парашута... 
