Изваля... Изваля... Изваля...

И потъна земята в тъга.

А от влажната нощна тъма

наднича в прозореца самотна луна.

Свидетел ням, мълчалив,

на моите мисли, притихнали:

"В този миг къде си, Любов? 

И ТИ ЛИ в съня си рисуваш приказки?".

Изваля... Изваля... Изваля...

Обичта ми до тебе достигна ли?

Всяка капка бе моя сълза

от съня ми избягала, със усмивка,

че на среща със теб ще отиде,

ще се слее със твоите сълзи.

И забравила... Всичко е минало!

Но се връща, щом завали...

Изваля... Изваля... Изваля...

И потъна земята в сълзи.

В слънчев лъч изгори се луната

и във облаци болката скри.

Заваля... Заваля... Заваля...

И не спира дъждът да вали.

Всяка капка е парченце мечта

от несбъднати срещи на наш'те очи.