Дъждът
Аз вече знам – дъждът ще ни настигне
на билото на истинската жажда.
Мълчим, а всяка капка е верига,
в която океани ще се раждат.
А бе ни обещал да ни пречисти,
като звъни със странния си шепот
и бурно да разкрие голи истини,
треперещи в зениците ни слепи.
И изведнъж сърцата закопняха
свободно да говорят – дълго чакаха.
Живителните струи ни заляха,
да сложат край на плахото мълчание.
Ще искаме ли сушата тогава?
ще молим ли отново да сме пленници?
Да се покаже оня глас забравен –
измамно обещавано спасение!
Ще молим ли блатата за звездите,
а облака – за ново пълнолуние?
Или ще чакаме дъждът да набразди
следите от полепналия ужас!
А после и дъждът ще си отиде,
оставил съзерцателно копнежите...
И ние пак отчаяно ще вием,
да дебнем глутницата от надежди...
© Антоанета Иванова All rights reserved.
