Дълбока обич
Докато утрото те раздвоява -
в мислите и в сетния ми ден
една сълза на обич ме спасява,
разбила ежедневния ми лед.
Преди да пусне нежната Луна -
наивен или дързък мракът,
ти вече си от пламък храм-жена
и ръцете ни сонет не чакат.
От ранен миг съм те обичал,
но трябваше ми време да създам
поезия, душа от стих - лирична
и вярност към душевния ти плам.
А днес за миг от теб не бягам,
не те превръщам в друга никоя,
душата си на повея излагам
и те залюбва без да се разкайва тя.
Гласът ти винаги ще се целуне,
преди нанякъде да тръгне, с моя,
слухът ти и въздишка ще дочуе -
заключена в ръцете на покоя.
И докато изцяло ти се увериш,
че съм силен и без теб ще мога
може и света да извървиш,
може от любов да стигна и до гроба...!
© Маломир Стръков All rights reserved.
