Е-е-е, не, не слушайте това, деца...
“ - Забранявам ти да играеш с тях!
- Защо, мамо?
- Защото са цигани!”
Е-е-е, не, не слушайте това, деца...
не се говори никога така,
от хора, толкова бездушни,
не взимайте отровни думи.
Ще ви разкажа приказка една
за мойта стара махала,
как там във сговор и забава
научих хората да преценявам,
и не по тяхното имàне,
и не по служба и по сан,
и не по таен белег скрит,
и не по майчин им език...
Живееха там като волни сърнета
цяла тумба циганèта,
баща им от зори до мрак
кларнет надуваше с мерак,
свирач голям и веселяк...
а ние, другите деца,
застанали около него в кръг,
притихвахме - като змийчета,
омаяни от кларинета.
До тях, във жили с гръцка “жар’’,
живееше стар каруцар
и в лятна вечер, чак по мрак
‘’товареше’’ ни в своята каруца,
кънтеше цялата ни махала
от виковете ни ‘’Дий, конче, дий!
Еха-а-а-а!’’
По-нататък - няколко турчèта,
яки и здрави като зверчета,
все ни побеждаваха в игрите,
но това не ни вгорчаваше дните.
Познавах и едни арменци,
пред тях заставахме с респект,
омаяни от малката витрина
(за нас бе като царството на Аладина),
те подаряваха небет-шекер -
е няма по-голяма детска радост
с усмивка да получиш сладост.
... и колко много хора още...
излизаха в летните нощи,
да вземат от уличния хлад,
събираха се, с часове разказваха -
кой как до тук се добрал,
как и къде е някога живял....
А всичките ние – хлапета,
накачулени около тях
пиехме мъдростта на живота –
чиста като жива вода,
а не някаква гнусна отрова...
Повечето от нас
не бяха напускали града,
но бяха най-щастливите деца
и истински граждани на света.
И не си мислете, че всичко това
се случваше в някоя забутана махала,
а там, където живеех и аз –
там - на ‘’пъпа на Бургас”.
февруари 2010,
Бургас
© Соня Емануилова All rights reserved.
Благодаря ти, Ронда!!!
