Един... Човек!
Един... Човек!
Вървях си и видях човек,
(дали беше - всъщност не знаех),
който тъпчеше в устата си комат.
(Стар хляб - явно умиращ от глад!)
Издуваше неспирно бузите си
и спираше понякога само да се огледа,
криейки (безценно) съкровището си
от някой друг - озверял от глада.
Дотича помияр от края на ъгъла
и жално, с влажни очи, се загледа,
немигащо, в колегата си по съдба.
(Онази, знаеш, жестоката!)
И спря се човекът, облизвайки пръсти,
(сякаш след най-вкусната манджа)
погледна "другаря" си и смело разчупи
сухия хляб - залък последния.
(Толкова ценен!)
Сви се сърцето ми (тогава разбрах!)
и камък в гърдите заседна...
Отминах, свела глава, но вече знаех -
той бе Човек - човекът!
(Даже незнаен!)
© Диа-непокорна All rights reserved.
