Един живот
ЕДИН ЖИВОТ
Като ритони с тежка медовина
поемах дните с тръпните си пръсти.
Търкаляха се щедрите години,
опиваха ме с виното си гъсто,
додето ме споходиха мъглите
и тежък сняг ми стана брат доведен,
и слънцето изгряваше сърдито,
и вятърът попътен духна леден...
... додето пътят изтъня и свърши,
и хоризонтът се сниши над мене
и вместо плодни клони – сухо върше
стърчи, от зимни бури поломено.
Но нещо в мен ме буди късно нощем
и утрото посрещам без да мигна –
за онова, което искам още,
и сто живота няма да ми стигнат.
Безкрая на света край мен да видя,
да сляза в Марианските му бездни,
веднъж да се разходя в Атлантида,
да пропътувам пътищата звездни;
да спя под шатъра на бедуини,
сред туареги да оставям диря
в пространствата на знойната пустиня
и зъл самум в ушите ми да свири...
... да видя айсберг, по Юкон да плавам,
сред ледна пустош да промивам злато,
в Теночтитлан в ацтекската държава
да вляза в храма на Кетсалкоатл...
... И още – Баалбек и Ганг. И още –
Сагарматха и Тибет, още много...
Светът неопознат ме вика нощем,
но аз съм вече стар, но аз не мога...
Един живот – една въздишка бледа,
един животец... за какво ли стига?
Додето вдигнеш дом и се огледаш
– и ето ти я – старостта пристига...
Но може би в безкрая на нещата
един живот е по-разумен жребий –
една пътека кратка по земята
до здрача.
И до камъка над тебе.
Защото истина е: сто живота –
и sapiens би опознал всемира...
Но ужасът е тъй жесток...
Защото
ще трябва сто пъти да се умира.
© Валентин Чернев All rights reserved.
