Един побъркан женски дон Кихот
Не си обичал може би такава,
не си сънувал и не си мечтал,
душата ѝ е сребърен бокал,
до глътчица, до капка се раздава.
Заспива, чак, когато зазорява,
за кучето бездомно ѝ е жал,
цветя садѝ и в суша, или в кал,
създава чудо – Богу за прослава.
Обича ли, обича до живот –
сама на себе си сестра и враг.
Изгубиш ли я, стих ще ти остане.
Един побъркан женски дон Кихот,
след битките при теб се връща пак,
че пътя ви с любов предначертан е.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Значи сега да очаквам Росинант и магаренцето на Санчо! 
