Един поет...
Един поет...
Един поет, от мъка съкрушен,
разказваше за свойта драма,
как истински обича и е пленен
от горда и прекрасна дама.
От знатен род жена бе тя,
а той - поет самотен,
невъзможна беше любовта,
осъден бе да е сиротник.
А тя дори не подозираше
за чувствата му, но веднаж,
когато той я поздрави,
в очите му видя искри,
блестящи като капки дъжд.
Отмина го, но после спря,
повърна се, погледна го
и тихо каза: - Не плачете.
А той през сълзи...
-Госпожо, моля ви, вървете.
Без думи всичко тя разбра,
улови ръката му във шепи,
събра сълзите и страстта
и с тях помилва му лицето.
А той, той целуна ù ръка,
от трепет нежен разлюлян,
пропъди кротко гордостта,
превърна я в моминска свян
със порива на любовта.
© Гинка Любенова Косева All rights reserved.
