Единак
Уморих се да гоня мечтите -
дойде моят ноември с мъгла.
Тъмновъглени сенки в очите
са последните антикрила.
Този свят е безцелно устроен -
кълбовиден, безръбен дори.
Всяка грапава точка се рони.
Върху гладкост осъмвам в зори.
Вече нищо конкретно не искам
и заспивам прегърнал страха.
Любовта е играта без смисъл,
наркотик и стремеж към стреха.
Разпилява се сетната близост
и замръквам отвред в самота.
Вълче ехо - урок за неистовост,
ме превръща в студен единак.
А звездите фотонно извиват
бледа стълба под бледа луна.
И по нея поел - аз ще вия,
с вълча кожа, под сноп светлина.
© Младен Мисана All rights reserved.
