Унесена в живота бурен, в един неспирен бяг,
прекосявах морета, планини обвити в прозаичен мрак.
И тъй царувах - побеждавах, падах, но пак пламтях...
но сега, ридаейки, свойта непоправима грешка осъзнах.
Ухайните цветя не помирисах - забравих що е красота.
В твоите очи не се загледах, сега усещам що е празнота.
И колко думи не изрекох, гордо вдигнала глава.
Живота твой на самота обрекох - мечтите твои в златна кула аз заврях.
Прости, че всичко хубаво убивах... на себе си аз не мога да простя.
Наивно душата си затривах... а някога исках аз да полетя.
Вече нямам нищо, цигарата угасва в прозаичен мрак,
не бях осъзнала, че сама си бях единствен враг...