Единствената!

Единствената!

„Сред моите, различна съм.

Сама съм. Неприета.

Изпитват страх от мен. И бягат.

По-слаби са от мен!

Инстинкти животински в мен бушуват.

Подвластна съм им аз.

Владеят ме, изгарям в тях.

Но никога не ме подвеждат. И вярвам в тях!

Убих го!

Преди време.

Най-силният инстинкт – на майка – водеше тогаз.

Посегна на едното малко.

Умрях за миг...

А сетне го разкъсах.

Така приключих със мъжкаря!

Сега съм пак сама. Отгледах ги.

Поеха малките по своя път.

И пак различна, неприета.

Родена съм да бъда единак.

Не жаля. И не страдам.

Така ми е добре.

Но яви се той. Сега се дебнем с него,

със този мой... смел като орел.

Видя ме. Подивя тогава.

И ме иска. И ме търси.

Награда ще съм аз.

От месеци по мене скита.

Сънува ме.Жадува. Силна страст.

От колко време вече?.. След мен е.

Упорит. И силен е. И умен.

Усещам желанието, погледа.

Движенията му. Страха...

Не искам вече. Настъпва пролет.

Ще сложа край на таз игра.

Приятно бе. Ще свърши.

Отново искам да бъда сама.

В капана му за мен, ще го подлъжа сам.

И как да го направя, знам.

И там ще го оставя. Но ще гледам.

Болезнено крещейки. Сам.”

И пролет е отново...

„Така и стана.

В капана си попадна той.

Излъгах го. Повярва си.

И мой трофей остана той.

И цяла нощ се мъчи.

И моли се. Душа береше.

И страда, и кърви и плака.

Уви, безчувствена останах в мрака.

Наблюдавах го. Със огнени очи.

Дъхът ми във лицето си прие.

Страхът му бе парализиращ.

За миг приключих... И живота му отнех!”

Застанала сама високо на скалата

поздравяваше своята душа –

душата на пълната луна.

Бе единствената оцеляла.

А вятърът носеше воят ѝ.

Воят на хищник – светица.

Воят на бялата Вълчица!