В подножието на Рисовица,
на пиедестала на Градище,
връщам се като лястовица –
там, на бащино ми огнище.
Всичко мое се намира там,
в епицентъра на живота мой,
и да имам друг живот – знам,
към него ме води всеки завой.
Оставени белези на един юноша
напомнят за града му всеки ден,
но, така е – колкото и да е лоша,
реалността е на пътя пред мен.
Тук и асфалтът ми е непознат,
а улиците толкова безразлични,
живея в един прекрасен град,
където мечтите са циклични.
Към гнездото като лястовица
всяка пролет натам отлитам,
и с характер на стара орлица –
късно е да се превъзпитам.
Запазените спомени пилеят,
връщайки ми мислите назад,
за него аз постоянно милея –
за единствения ми Босилеград.
© Никица Христов All rights reserved.