Една черта - една присъда
Поредната „една черта“ - блед образ,
те умаря от живота и света,
след надеждите - да срещнеш отказ
и все да бъдеш половин жена.
Явно, че пак няма да го бъде,
пореден месец давиш във сълзи,
душата закопаваш по-навътре
и наново почваш да броиш.
Таиш мечти и хиляди представи,
облечени със детски пелени.
Жестокостта – тя няма да се бави..
Има-няма двадесет и осем дни!
Не знам дали са девет кръга
във ужаса, наречен ад...но знай,
че този Данте ни е лъгал
адът е ...„една черта“ без край.
Когато любовта ти се натрупа
и няма накъде да избуи,
на костите тежи и счупва
надеждата,че можеш да си Ти!
Че може би е вече твоят ред,
и няма все да чакаш пред олтара,
молейки да сложат и за теб
ангелите този път кошара.
И когато рукнат две сълзи,
отново казват, че си слаба
но не знаят как душа боли
след всеки отказ като пада.
Казват че „не трябва да ти пука“,
и че май „ще стане следващия път“
от гласовете си не чуват как изпуква
празнотата, натежала по гърбът.
Но искаш или не – отново ставаш
и завърташ колелото отначало,
молиш Бога "следващият път",
да не е „черта“ , а детско одеало.
Знам, че сигупно безброй са
по света най-тежките неща,
но няма по-страшна присъда
от погледа на майка без деца…
© Радост Вълчева All rights reserved.
