Една цигара време на гроба на брат ми
Чернее кръст сред юлско пладне.
Пръстта е все така ронлива.
Мълчи баирът като агне,
дими ръката и прелива.
Смъртта в очите ми вибрира
(Съдбата не е бисер в мида)
и всяко щастие матира,
щом някой близък си отиде.
Догaрят восъчните свещи,
но сякаш мрак виси над гроба...
Небето съм подпрял със плещи,
натирил всякакви прокоби.
Дойдох да помълча смирено,
една цигара люта време;
да потъжа подвил колене,
че после пътят ще ме вземе...
Защото не тече обратно
животът с радост пълноводна...
Скръбта е патина, която
по нас полепва благородно.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
