Една много тъжна любовна история...
... и истинска при това!
Цял ден бесувал Северният Вятър,
но малко укротил се с вечерта
и в сняг и лед открай докрай полята
завил като с постеля за нощта...
Затрупано в снега било селцето,
а тук-таме не разрушен комин
със снежна шапка, пушел към небето,
но падал ниско сивкавият дим...
На лошо време то било поличба
и куче нейде лаело на зло-
човешки глас отеквал грубо: „чиба!”...
...И все тъй студ, и кучешко тегло...
...А между къщите в студа се влачел
подобно призрак- щъркел полужив:
изпосталял, в снега почти прозрачен
залитал там, проскубан и дръглив...
Отказал бе да отлети със ятото
защото бе изгубил Любовта,
че Тая, със която и гнездо във лятото
си бяха свили, взе му я Смъртта...
Тогава бе решил, че няма смисъл
Животът сам, без страстният мотив
на Любовта и с тая тъжна мисъл
във вечерта се влачел полужив...
С последни сили спрял се до Дървото
(и то огънато от лед и сняг),
но горе, на върха било- Гнездото
и спомените грабнали го пак...
...Небето на море така прилича,
а облаците бели- на вълни...
Пак двама са... Безкраят ги увлича
и в Изгрева се къпят в светлини...
Тя най-красивата от всички беше
във ятото, с най- силните крила
и даже срещу Вятъра летеше
изящна в дързоста като стрела...
И Утрото отново е прекрасно,
небето- от Зората в цвят червен,
а после Заревото щом угасва
е Слънцето обожествен тотем...
А Вятърът крилата им подпира,
докосва ги със полъха си свеж,
но в изгрева и Слънцето се спира
загледано във техният летеж...
И все така размахани синхронно
крилата им възторжено трептят-
в свободен Полет дръзко и съдбовно
и все нагоре влюбени летят...
...На сутринта намерили го хората...
И толкоз тъжна гледката била:
надвил смъртта, студа, глада, умората
той мъртав бил... Но с махащи крила!..
01.03.2011. д-р Коста Качев
© Коста Качев All rights reserved.
