Една мокра пейка

Посред есента, когато

слънце грее и вали.

И земята е богата

на лъжи и на злини.

И когато заболи ме

и незнайно откъде

някой тъжно нарани ме

и сърцето прободе.

Аз ще седна на онази пейка

в парка, под самотното дърво.

Поглед вперила във мрака,

чакаща единствено добро...

Без да мисля аз за утре,

ще те чакам да пристигнеш

със усмивка и със звънък смях,

весело да ми намигнеш.

Със безброй усмивки и звезди

с аромат на круши и коли.

С крехък, слънчев лъч

да ме вземеш ти от тук.

Да ме пренесеш далеч

в приказка за люляци и дни,

за русалки непринудено добри...

Но когато пак поискам

да се върна в моя свят.

Тъй жесток, но все пак мой,

на мечтите ми безброй

търпеливото пристанище.

Аз да мога със чадър,

светлосин като покой,

да се гмурна във безкрая,

накъде отивам, без да зная.

И да мога да се върна пак

и да стъпя с мокър крак

аз на мократа позната пейка.

И отгоре малка вейка

да ме гледа тихо и свенливо,

мъката от мен отпила.

Да си казва тя щастливо:

“Пак ли ти, момиче диво!

Докога ти тъжна тук ще спираш

и на тази пейка ще намираш

търсеното щастие за теб,

дето дава ти приятен лек?

И нима пак тази пейка

ще те кара да се чувстваш

като мене - нежна като вейка?

И щастливо аз ще отговарям:

“Няма, няма аз да те забравя!

Как във тъжни, мрачни дни

с остри и болезнени стрели

есента пробождаше сърцето,

дето скрито е небето

на мечтите мои... на звезди

и на люляци добри...

На русалки непознати,

но до болка тъй приятни.

Няма, няма аз да ги забравя!

Нека те не ме оставят

и дори когато остарея...

То - сърцето - ще младее...”

21.04.2007