Една скромна поезия за самотата
1.4K
0
2
Чудя се какво да напиша.
Гневът ме яде отвътре.
Моливите ми се чупят,
не мога нищо да нарисувам,
ядосана съм,
плача,
крещя, викам.
Напрежение. Училище. Стрес.
Три думи, а толкова много проблеми.
Прибирам се вкъщи сама,
ям сама, живея сама, израствам сама.
Имам някакви лица в стаята,
на стената си... Плакати.
Хора, които може би няма да зърна никога.
Просто лист хартия, който не говори.
Излизам навън.
Тичам и крещя под дъжда.
Викам с все сила "ПОМОЩ".
И не чувствам никаква промяна...
© Мъченик на Изкуството All rights reserved.
