Далеко някъде, при детството,
при спомените се събудих.
Но беше непознато светлото,
нещата нямаха контури.
И облачето като драснато
върху небето ми се стори.
И утрото потръпна, ласкаво
като усмивка на затворник.
Светулки, хората проблясваха
и ги поглъщаше безкраят.
И аз не знаех: да порасвам ли,
да се събуждам ли – не знаех.
© Райчо Русев All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
