Една тъжна песен на един стар музикант

Докато го има още - колелото на времето -
в нашата неразумна Вселена, цяла в мрак,
аз винаги ще искам тишина пред проблемите,
отколкото сляпата вяра в неидващия знак.
Доколкото - дотолкова аз съм неверник -
и докогато - дотогава всички ме сочат с пръст,
аз пак ще съхранявам надежди последни,
да свърша всичко в рая, а не в Ада на кръст...

И се върти грамофона,
сложен за фон,
като модерна икона -
нелепа музика, без време или срам.
Аз обичам си нея,
сега без тон,
дори тук си я пея -
тъжната песен на един стар музикант.

Докато го има света още, съществуващ,
и докогато нас ни има като човешки вид,
ще има и неща, за които да жадуваме,
резон за тях явен, понякога може би скрит.
Докогато - дотогава и ние с теб се гледаме,
понякога от небето, понякога навътре в нас,
аз пак ще съхранявам надежди последни,
накрая все пак да остане моят вътрешен глас...


И се върти грамофона,
сложен за фон,
като модерна икона -
нелепа музика, без време или срам.
Аз обичам си нея,
сега без тон,
дори тук си я пея -
тъжната песен на един стар музикант.

Сега ще отидем,
където винаги сме искали -
може би на луната,
може би другаде някъде...
Каквото се крие,
няма смисъл от истини,
дори тук на земята
тишината е важна понякога...