Едно впечатление
Тъжни усмивки и изморени погледи.
Още един тежък работен ден от живота им.
Какво друго може да се каже за онези хора,
трима-четирима, насядали по седалките,
държащи билети в сухите си ръце...
Навън вали, стъклата са замъглени.
Лампите примигват, топлината едвам се чувства.
Един слезе, после втори,
само аз ли съм за последната спирка?
И после видях онази старата дама,
жената с много чанти.
Явно й бяха прекалено тежки, за да ги носи.
Добре, че мъжът с черната коса й помогна.
Автобусът направи остър завой,
после друга жена пое детето си и слезе.
Накрая останах сама в това голямо пространство.
Кондукторът обиколи два-три пъти,
даже ме попита дали няма да слизам.
Не му отговорих, а се огледах.
Подът беше покрит с мокри стъпки.
По стъклата бяха изрисувани фигурки.
Имаше и разни мръсни надписи.
За момент се възмутих.
После осъзнах колко голям може да бъде автобусът!
Но така беше прекалено самотен.
И за миг предпочетох да беше пълен с хора...
Още един тежък работен ден от живота им.
Какво друго може да се каже за онези хора,
трима-четирима, насядали по седалките,
държащи билети в сухите си ръце...
Навън вали, стъклата са замъглени.
Лампите примигват, топлината едвам се чувства.
Един слезе, после втори,
само аз ли съм за последната спирка?
И после видях онази старата дама,
жената с много чанти.
Явно й бяха прекалено тежки, за да ги носи.
Добре, че мъжът с черната коса й помогна.
Автобусът направи остър завой,
после друга жена пое детето си и слезе.
Накрая останах сама в това голямо пространство.
Кондукторът обиколи два-три пъти,
даже ме попита дали няма да слизам.
Не му отговорих, а се огледах.
Подът беше покрит с мокри стъпки.
По стъклата бяха изрисувани фигурки.
Имаше и разни мръсни надписи.
За момент се възмутих.
После осъзнах колко голям може да бъде автобусът!
Но така беше прекалено самотен.
И за миг предпочетох да беше пълен с хора...
© Нина Найденова All rights reserved.
Благодаря 
