Когато все пак утрото настъпи
и с взлом разбие ми вратата.
Една сълза промъква се на пръсти
със спомени от стара дата.
Тогава съм съвсем наясно вече,
че стъпвам в стъпките ти сáмо.
Залитащ напосоки – ти ми рече:
Ела, Любов! На мойто рамо.
И нека си опропастим живота.
Но без по мене ти да тичаш,
любѝ ме страстно! Дори и с неохота.
Любѝ! Недей да се отричаш.