Когато все пак утрото настъпи
и с взлом разбие ми вратата.
Една сълза промъква се на пръсти
със спомени от стара дата.
Тогава съм съвсем наясно вече,
че стъпвам в стъпките ти сáмо.
Залитащ напосоки – ти ми рече:
Ела, Любов! На мойто рамо.
И нека си опропастим живота.
Но без по мене ти да тичаш,
любѝ ме страстно! Дори и с неохота.
Любѝ! Недей да се отричаш.
© Юлиян Петков All rights reserved.
Нещо като - отвращаваш ме, но ще те ям с наслада 
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
