Есен
С коси дълги, от злато,
с очи стъклени, студени,
надвила отминаващото лято
и хиляди от красотата ù пленени.
Но тя – жестока и всевластна,
с усмивка мъглива ме обгръща,
всяка сутрин ранна е опасна,
когато само тъмнината ме прегръща.
Щом косата си развее,
бурен вятър ме застига
и той фучи и вее, вее...
Хайде, малко милост, стига!
Хубостта ù – необятна,
но все по-студено става нейното сърце,
как краде ми времето, е непонятно,
взима, граби го със двете си ръце.
Прибра ми спомените летни,
дойде и всичко разпиля,
но най боли ме, че отведе него...
и сълзите върху мен изля.
Като с компас – посоката е отредена
и няма връщане назад...
Здравей, красива Есен,
добре дошла отново в моя свят!
© Радостина Димитрова All rights reserved.
