Есен в душата
Желаех да ти кажа толкова неща -
о, как исках да ме разбереш!
Но по-добре бе да изчезна в нощта,
да се стопя, като малката свещ,
плахо мъждукаща в твойта ръка,
сляла съдбата си с тази на вятъра.
И сърцето ми, навярно, изглежда така -
една драма, на Живота в театъра.
Душата ми търсеше свойта пътека.
Неизречени думи се лутаха в мрака.
Не, до теб не вървеше човека,
а чувства и сърцето, което те чака!
Ти вече знаеш всичко. Нека!
Но защо в теб се промъкна враждата?!
Зная, че в ума ти говори човека,
но исках в сърцето да трепне Жената...
Нощта ни обгърна с черен покров.
Скръбно ни махаха голите клони.
Есенен вятър, като призрак суров -
с вопъл мъртвите листа подгони...
Отгоре Луната - бледа и смутена,
лицето си скри във мъглата.
С див тътен небето простена,
сви се от мъка и горко заплака.
Ти мълком тръгна към своята къща
и мрака прегърна ви с мойта душа.
След свещта, Звезда Витлеемската, съща,
се влачеше изтерзаната ми мечта...
Но явно Съдбата - поличба ужасна,
отново тъга и печал ми отрежда!
Свещта догоря, а със нея угасна
и последната моя искрица надежда...
© Калин Пантов All rights reserved.
