Есенен натюр/не/морт
Тежко дишащи облаци с упоритост на мравка
се просмукаха по небето и поискаха да заплачат.
А просторът усука се под желязната хватка,
там от болката чуха се врани да грачат.
Стъклен цвят е морето в свойта пясъчна ласка
и милувка, що вчера раздаваше щуро, безсмислено.
Рой посърнали миди по водите му сивкави драскат
да завърнат в платното му световете мастилени.
А настръхнало време задава нелепи въпроси,
все едно му се случва първа есен в живота.
Със инат на обичащ от лятото още си проси
и полюшва мечтите си голи и слънчеви в лодка.
Разтрепери ме тътен... И език на светкавица
се изкача по мен, после гладно се връща за още.
Да, познах я. Триумфира онази красавица
със очи от сълзи и воал от несбъднати нощи.
А пък аз съм безпаметно влюбена в нейната сянка
от листа пожълтели и мирис на пръст овлажняла.
Не разменям за никой сезон тази зряла осанка
на Любов – неоткъсната, брулена, ...оцеляла.
© Люсил All rights reserved.
