Заплака небето, рони сълзи дълго и тихо.
Дърветата голи зъзнеха, свели ниско чела.
Вятърът палав открадна пъстрите им дрехи
и застла чуден килим върху голата земя.
Скри под него драките, калта, камъни остри,
стана красиво и пищно – като във приказка.
Притихна гората под сълзите дъждовни.
Защо ли не може и раните в мойта душа
да покрие този цветен килим, да я стопли?
18.09.2024 г.
Дейна. 1