Есента е жена
Есента е жена.
И мълви ветрове.
И проплаква слана.
И чете стихове...
И във нейното „да”
има толкова „не”,
колкото във вода
нажеженост поне.
С поръждели везни
тя премерва деня,
пропилените дни
победили съня.
Променили се дребности, ценности,
неизмеримо вечно човечни,
като огърлица от млечни
детски зъби,
неотхапали нещо по-бяло
от майчино тяло,
вяло забравило женска плътност,
грубо белязана със разпътност.
Всеки буйностен миг на надменна победа
с женски поглед велик,
тя уморестно гледа.
Никога неомъжена,
никога невдовяла,
винаги поотъжена,
винаги във раздяла.
И няма забележки
по гулни забежки.
Тя винаги знае
как да оправдае
знанието за обладанието
на недослучилите се изневери.
Тя кратко ридае,
почти не роптае.
Липсва ù много,
пресита е с малко.
Отгледана строго,
поглеждана жалко.
Помилвана само,
когато голямо
бедствие,
вследствие от лятна лъжа
се е стоварвало
в скута ù вяло - докоснат
от бялото лято,
на похот богато.
Извънбрачната бременност,
породила,
почти насила,
със пролетно секцио,
зимни снежинки-сълзи
от вика на разплакана зима.
Есента взима
своята книга...
Есента е жена.
И мълви ветрове.
И си спомня слана.
И чете стихове...
9 май 2010 г.
© Румен Марков All rights reserved.
