Есента си дойде
Есента си дойде. И отвори чадърите –
звънна тиха мелодия в ранния здрач.
Барабанно затропаха почернели смокини,
повалени от хладния дъх на дъжда.
И липата трепери от зелени въздишки
- колко спомени има от птичи гнезда!
Вече стара майка без челяд, самичка,
само вятърът бос я изслушва в нощта.
Всеки ден ме посреща септември -
делови униформен сътрудник
на шетливата есен подир хлебните грижи
и с работните хора разгърден и трудов.
Ние с тебе къде сме в тая тъжно-добра,
попревтасала ароматна какофония?
Има ли бряг или ято до нас, или сме
статисти несмели в канавка стопирали...
повалени от разума, лунатици се щураме,
оглушахме ли, спря ли любовното гукане
на трубадурите слънчеви – гълъби сгушени,
или опустели, без чувства се връщаме
на празната суша... Глухи утрини без песни порязани,
хладни пазви на среднощния здрач...
даже комините, пазачи на тайни и драми,
празни стърчат без дима на нашия смях...
ако хвърлим одеялото старо – ще оживеят ли
чувства приспани, до сърцето ще стигнат ли
на камината топлите пламъци... студ лепне
по стени и ръце... кой ни направи от камък?
© Златина Георгиева All rights reserved.
