Eто ме
Доволните не ще ме разберат –
не вкусили приумиците на пороя,
на вятъра внезапната тъга,
на дръзката любов отровата.
На село,
в еснафската къща на тати,
под тавана на небето,
почти в небитието –
поникнах от ялови камъни,
защото страшно исках да живея.
Не сред алеи,
като диво козле,
в канарите проходих.
Затова като звяр съм сега
сред предвзетия плач на набожните,
защото страшно искам да живея.
Като млада гора,
засипана от тежък сняг и леден вихър,
огънах клони.
За да не бъда никога доволен,
за да не живея хилаво и тихо –
аз страшно исках да умра…
Не вкусили приумиците на пороя,
на вятъра внезапната тъга,
на дръзката любов отровата –
доволните не ще ме разберат…
© Ангел Веселинов All rights reserved.
