Кой прекрачва оттатък пряко прага ми гол?
Виждам, сяда тъгата върху близкия стол.
И ми носи погача с пълна купичка мед.
На пръв поглед – не плаче. И е пищна наглед.
Ала всичко това е само нейна черта,
със която не смайва нито мен, ни света.
И присядаме двете да се черпим наред,
аз поднасям ѝ цвете, тя – погачата с мед.
Две жени натъжени, две самотни жени...
Всяка – цяла вселена... Пълна с грях и вини.
Двете спрели на маса, пият... псуват... мълчат...
На гърлата им – ласо. И посока без път.