Февруарският Ад
Стреснал съня ви, тътен свисти със закана...
Не, не сънувате, милички хора в Адана,
Газиантеп, Пазарджък и градчетата прашни.
Ставайте! Бягайте! Ужас с проекции страшни
сънища нощни в четири дебне зловещо,
мачка съдбите, телата предсмъртно заклещва
между бетон и желязо в капан безсърдечен...
Рано е всеки от вас към живота си вечен
точно сега да политне. Не бързайте още!
Чакат ви толкова дни съзидателни, нощи
тихи и мирни, без сълзи и смъртна заплаха...
- Късно е! - съска Шайтанът, измамил Аллаха.
И се препъва нощта във телата човешки.
Данък ли плащаме днеска за сторени грешки?
Как потреперва земята ни в нервни конвулсии.
Сякаш дървото презряло чудовище друса:
падат – кутийки кибритени – хиляди къщи;
пътят, загубил посока, внезапно се скършва;
писъци женски чак на небето се качват;
майки над рожби невръстни безпаметно плачат;
после – прегракнала – болката в немощ затихва.
Тръгват да търсят в бетонните купища живи
има ли още – ровят със кървави пръсти...
Вятърът леден над тези руини се кръсти,
а на наивника в мен подкосява краката.
Апокалипсис! Отново се люшка земята,
падат и къщите, в първия трус пощадени.
И, разширени от ужас, очи насълзени
никой не крие, даже мъжете ридаят.
Боже, разбрахме, че кратък е пътят към Рая...
08.02.2023 г.
© Мария Панайотова All rights reserved.
