Слънцето с разрошени лъчи
трудно ще запали ново утро,
ако сутрин в моите очи
не открие две искрици будни.
Вятърът стои със дъх стаен -
иска да му кажа, че съм твоя.
И тогава ей това небе
ще дари с лазура на прибоя…
И реката блика с моя глас,
вечност тази обич е копняла,
търсила е път през сто била…
Днес прелива лудо полудяла.
Този ден наричам го на теб
и по него пътя ти гадая –
щом е синьо жадното небе,
птиците летят ли към безкрая,
значи още пазиш моя знак –
южна обич от мечти родена
и със всяка слънчева зора
мое ще е мъжкото ти време.
© Йорданка Господинова All rights reserved.