Гарванът
Заспали дървета ураганът разбуни,
настръхнали клони в небето забиха,
сякаш разперени длани с нокти зловещи,
вкопчени здраво, на мрака обречени
Черно ято грозно заграчи с вой до безбога!
В миг небесата в предчувствие неизбежно
оловно, гръмовно, от грях натежаха.
Облак по облак Адът притисна Земята,
ледени камъни в несвяст заваляха,
стресната, в конвулсна агония потопена
спря да диша, въздух да си поеме...
Някъде в безкрая, недостигнат, незнаен
зад девет гори железни заключен
животът ключалки разбива една по една,
с огнен меч слънцето девет кръга посича
един по един - глътка въздух за лъч светлина!
Гордо изправя снага непрекършена,
жилава, неподвластна на Ада, оцеляла;
съдбовно, любовно, слънцето целува свойта Земя
гарванът прокуден зад девет земи отлетява,
да отнесе душата ѝ и този път не успя!
© П Антонова All rights reserved.
