Глупав...
Безкрайно глупав той погледна в скрина,
където бе обречен да поглежда.
Не бе той мястото, където
погледът му би открил надежда.
Стените с проходи покрити
от вече мъртви, не успели да избягат,
изчезнали, дълбоко скрити
в останките си тъжни дървояди.
Ръждиви панти с липсващи пирони
заскърцват в празен опит да спасят
треските дъх преди да се отронят
от старата изнемощяла плът.
Дървото стене с писъци на нощи
прекарани във тъмнината бледа,
която без да може иска още
да има светлина за кредо.
На дъното лежат в сумрака
отдавна правените скици на живота.
И те се смеят сякаш виждайки, че могат
отново да изплуват и да пеят...
Капакът тежък лесно се повдига.
Но лесно ли е да го задържим?
Преди отново там да скрием
онуй, от дето толкоз се боим?
© Георги Димов All rights reserved.
