Глътка въздух
ГЛЪТКА ВЪЗДУХ
Това, че другият е лъгал,
душата не обезценява.
Вървя към следващия ъгъл –
там някой чака ме отдавна.
Наронил на врабчето хлебец,
прикрил е тъжните си рани.
Но затова ми е потребен –
с душата си да го нахраня.
Да го прегърна непохватно
и на ръце да го понося.
Омръзнало ми е стократно
от премълчавани въпроси,
от недомлъвки и причини
на изгреви да не присъствам,
да бъда кръгче дим, невидим
елмаз в скъпернически пръсти.
Не ме примамва суетата.
Разплетох слънчевия възел.
И се подписвам – непозната,
която носи глътка въздух.
© Валентина Йотова All rights reserved.
